Аз и Бебе - В помощ на бъдещите и настоящи родители.

[Млада Мама]

Царят с магарешките уши

Цар Троян имал магарешки уши, но ги криел под короната си. Никой не знаел, че негово величество е клепоух. След всяко бръснене тозчас влизал царският палач и погубвал злополучния бръснар, за да не разкаже никому за магарешките уши на царя. Два пъти седмично в двореца падали бръснарски глави. Намалял броят на бръснарите в Трояновото царство. Дошъл редът и на едно голобрадо бръснарче. То влязло в двореца разтреперано. Като обръснало царя и видяло ушите, момчето захванало плахо да се озърта. Царят го попитал:

– Ти, момче, имаш ли други братя?

– Нямам – отвърнало бръснарчето, – едничък съм на мама.

– Щом си едничък, ще те пощадя, но дай дума, че никому няма да казваш какво си видял на главата ми. Кажеш ли някому – загубен си!

Момчето се врекло, че ще мълчи, и си отишло. Прибрало се вкъщи живо и здраво, но оттогава на сетне захванало да линее. Заприличало на суха вейка. Да го духнеш, ще падне. Тайната го мъчела. Затъжила се неговата майка, като го гледала как се топи, и му рекла:

– Кажи ми , сине, каква болка имаш на сърцето си.

– Не мога, майко, ти каза, защото съм дал дума да мълча пред хората. Проговоря ли – свършено е с мене.

Тогава умната майка научила момчето си да иде в гората, да изкопае един дълбок трап, да се наведе и три пъти да изговори онова, що му тежи на сърцето.

Както го научила майката – тъй сторило бръснарчето. Като изкопало трапа, то клекнало и до три пъти извикало:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

И заринало трапа.

Изведнъж му олекнало. Тръгнало си весело към дома.

Минало, що минало, и на мястото, където копало момчето, поникнала свирчовина. Веднъж селските воловарчета видели свирчовината, отсекли си пръчки, направили си свирки и ги надули. Тогава свирките заговорили с човешки гласове:

– Цар Троян има магарешки уши!

– Царските уши са магарешки!

– Нашият цар е клепоух!

Бре! До вечерта новината се разнесла по цялата страна. Узнал самият цар и заповядал да му доведат бръснарчето. То му разправило какво се е случило. Тогава клепоухият сам си издялал една свирка, надул я, чул думите й, па си рекъл:

– Няма вече полза от криене.

И си открил магарешките уши.

[Млада Мама]

Иванка и Марийка

Марийка беше кръгло сираче. Тя слугуваше в една голяма господарска къща. От зори до мрак се трепеше горката Марийка. На обед господарката й даваше да яде сухи корички, а вечер трохички, сметени от трапезата. А господарската дъщеря Иванка се излягаше на пухени възглавници, лежеше до пладне и нищичко не пипаше.

Марийка реши да се махне от господарската къща и да побегне, където й видят очите. Когато настана нощ, тя взе хурката, къделята, вретеното и тихичко се измъкна от господарския дом. Отиде в гората. Дълго вървя между дърветата. Най-сетне се умори много, седна до дънера на един стар дъб, сложи главата си на мекия мъх и заспа дълбоко.

Събуди се късно. Озърна се наоколо, но не видя никъде жива душа. Само гласове на птички се чуваха в шумака. Дълго вървя Марийка в непознатата мълчалива гора. Най-подир зърна една дървена къщурка, покрита с мъх.

Приближи се до нея, отвори вратата и влезе. Вътре нямаше никой. Леглото разхвърляно, огънят угаснал. На полицата наредени една до друга седем делви със завързани похлупаци. Нали не беше научена да седи със скръстени ръце, Марийка остави хурката си в къта, запретна ръкави и почна да разтребва. Подреди леглото, премете, накладе огъня, седна и надяна хурката си. Завъртя вретеното. От време на време тя поглеждаше към делвите, но не се реши да ги отвори.

По едно време, топур-лопур, пристигна стопанката на къщата – една стара рунтава мецана, и почна да ръмжи сърдито:

– Що щеш в моя дом?

Но като видя как всичко е ошътано, мечката се укроти, приседна до Марийка и започна да я разпитва защо е дошла в гората между дивите зверове.
Марийка й разправи теглото си.
Мечката въздъхна и поклати глава.

– Ами туй нещо – попита тя – какво е?

И посочи с лапа къделята.

– Коноп – отвърна Марийка.

– Откъде го вземате?

– Сеем го.

– Как го сеете?

Марийка нагреба шепа пепел от огнището, излезе навън и пръсна пепелта.

– Ей как го сеем! – рече тя.

– Сетне? – попита мечката.

– Сетне го скубем, топим го в реката, мъним го, решим го...

– Как го решите? – прекъсна я мечката.

Марийка протегна ръка и почна лекичко с пръсти да чеше мечката по козината.

Мечката зажумя и сладко задряма. Като се пробуди, тя рече на Марийка:

– Ти си много добро момиче. Аз бих те задържала да ми помагаш в къщната работа, но тука е гора, има много люти зверове. Страх ме е да не ти направят нещо лошо. По-добре е да се върнеш пак при хората. За награда ще ти дам една от моите седем делви. Избирай!

Марийка посегнала към най-малката, но мечката й даде най-голямата.

– Отвори я! – рече тя, – когато си идеш у дома.

Марийка пое делвата, поклони се на мечката и си тръгна. Когато стигна в село, тя не отиде в господарската къща, а се прибра в полусъборената къща на баща си, където се беше родила. И нали беше страшно огладняла, тя дигна похлупака на делвата и мушна ръката си да гребне мед, но вместо мед извади шепа жълтици. Премаля от радост. Затече се към пазара и си накупи всичко, каквото й трябва. И заживя човешки, като не забравяше сиромасите.

Научи се господарката й за мечата делва, отиде на гости у Марийкини и дълго я разпитва как е спечелила цяла делва с жълтици. Марийка нищо не скри.

– И аз ще проводя моята Иванка да донесе още по-голяма делва – рече господарката, прибра се вкъщи и почна да тъкми дъщеря си. Премени я, даде й хурка с мека като коприна къделя и я заведе в гората.

Тръгна Иванка между дърветата и почна да кълне мечката, че се е пръждосала вдън гора. Като стигна до къщурката с мъховия покрив, ритна вратата и влезе вътре.

– Ох, че на лошо мирише! – рече господарската дъщеря и почна да тършува.

Отвори долапите, пъхна се под леглото, разхвърля дрехите, най-сетне зърна делвите, стъпи на едно столче и протегна ръка. Тъкмо вдигна похлупака и някой грозно изрева зад гърба й:

– Стооой! Кой ти позволи да бъркаш в делвата ми?

Иванка изтърва похлупака, обърна се, видя мечката и цяла се разтрепера от страх. Сви се в къта и почна да мига.

Мечката изръмжа, озърна се, огледа разхвърляната къща, но нищо не каза. Разтреби, сложи всяко нещо на мястото му. Накладе огъня, седна край камината и повика Иванка при себе си.

Иванка приближи и надяна хурката си. Мечката втренчи очи в къделята и попита:

– Туй какво е?

– Вълна – отвърна Иванка.

– Откъде я имате?

– Стрижем я – троснато каза Иванка.

– Как я стрижете?

Иванка остави вретеното, откачи мечата ножица от стената, хвана рунтавата опашка на мечката и – щврък! – отряза половината.

– Ей как я стрижем! – извика тя, но мечката подскочи, грозно изрева от болка, изправи се на задните си крака, хвана с предните си лапи Иванкината коса и почна да я скубе, тъй както Иванка скубеше косата на Марийка.

– Олелеее! – писна Иванка.

– Вън! Вън! Вън! – заблъска я мечката. – Да се махаш от гората ми или ще те разкъсам на парчета!

Иванка изхвръкна навън, но се досети за делвата и се обърна назад.

– Делвата! – викна тя. – Дай ми делвата!

Мечката сне от полицата оная делва, която беше здраво захлупена, и я търкулна към Иванка. Господарската дъщеря я грабяса и хукна към село.

Вкъщи майка й захълца от радост:

– Дай, умно чедо мамино, да видим какво имане носиш!

И като заключи вратата и спусна пердето на прозореца, господарката с разтреперани ръце отвори похлупака на делвата. Но от вътре рукнаха цял рой оси и подгониха двете зли жени. Почнаха да ги жилят навсякъде: по ръцете, по страните, по носовете, по ушите. Така ги изпожилиха, че Иванка и майка й отекоха и станаха като бъчви. Цели три недели не посмяха да се покажат пред хората.

[Млада Мама]

Шарените бонбони

В едно шарено пликче живееха едни шарени шоколадови бонбони. Те по цял ден се въртяха в очакване някое дете да ги отвори и да им се зарадва. Чакаха ли, чакаха на един висок рафт в магазина. И докато чакаха често се гонеха из пликчето и шумяха. Обичаха също така да си седят, да си клатят краката и да си говорят.

– И сега – обичаше да казва червената бонбонка с вкус на малина – сигурно ще отидем в една голяма и хубава къща.
– А, може би ще отидем да зарадваме някое болно дете – разчувстваше се зелената, която имаше аромат на киви.
– Искам да ме поставят в голяма кристална купа. – мечтаеше синята.
– Бас държа, че което и дете да ни отвори, първо ще опита мен. – предположи изведнъж жълтата.
– Защо пък теб, ти имаш вкус на кисел лимон. – каза оранжевата – а аз съм портокалова. Децата обичат портокали, а не обичат лимони.
– Много знаеш ти какво обичат децата. Децата обичат ягоди. – Викна розовата.

И така малко по малко разговорът прерасна в спор. Всеки викаше, скачаше и тропаше с крака. Така те пропуснаха да чуят едно тихичко детско гласче, което каза:
– Мамо, искам да ми купиш шарени бонбони. Моля те, моля те.
Те не чуха и как майката отвърна на детето да каже със силен глас на леличката какво иска. Не чуха и как то високо извика:
– Едно пакетче шарени бонбони, моля.
И мигновено пакетчето с шарените бонбони се озова в ръката му. То незабавно го отвори и възхитено завика:
– Мамо, мамо виж има всякакви бонбонки. Ето виж – зелена и жълта. Има и розова, ауу, и синя. Ммм, колко са вкусни. – И то веднага си напълни устата с бонбони от всякакъв цвят и вкус.
А шарените бонбонки само като усетиха топлите ръчички на детето, което ги пъхаше в устата си направо с цели шепи се разтопиха от удоволствие.

[Млада Мама]

Галената дъщеря

В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха "галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато й омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше й косата и я хранеше като бебе: слагаше й ядене в устата с една лъжица. Сетне й постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато й ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

– Примък!

Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък и станеше горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:

– Отмък!

И старците я дърпаха назад.

Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреждаваше:

– Ще ви го дадем, защо не, но трябва да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?

И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как й слагат яденето в устата.

– Не е за нас! – клатеха глава годежарите и си отиваха.

Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момък с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от нивата.

Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

– Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.
Дайте ми я.

– Вземи я – рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, съблякоха й напрашените дрехи, облякоха й булчината премяна и я натовариха на колата.

Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

– Отмък!

Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

Главните се разгоряха още по-силно.

– Отмък! – изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.

Беше късна есен. Навън духаше студен вятър. Невестата поседя, поседя и зъбите й почнаха да тракат от студ.

– Примък – извика тя веднъж. – Примък! – рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.

И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:

– Слушай, постелко – рече той, – аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:

– Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

Постелката мълчеше.

– Мисли му, ако не сготвиш! – закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.

– Ти, постелко – викна той, – защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да й напомниш! – обърна се той с укор към жена си.

– Думах й, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша – почна да се оправдава невестата.

Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

– Олеле, мъжо – развика се невестата, – ти биеш постелката, а пък мене боли?

– Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша – каза орачът и хубаво наложи постелката.

Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа й, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.

– Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа – рече мъжът, като свършиха яденето.

– Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

– Ами кой наготви яденето?

– Аз.

– Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.

Вечерта младият орач, като видя, че къщата е разтребена и преметена, рече на жена си:

– Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

– Да не съм луда да я пусна – отвърна невестата. – Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

Заживяха си младите. орачът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развика отдалеч:

– Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

– Ах, майко, да знаеш какво се случи – почна да разказва невестата. – Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.

И невестата разправи всичко на майка си.
Майката кипна.

– Аха – рече тя, – значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

– Къде ще идем? – попита дъщерята.

– У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача – връща се от нивата.

– Къде я водиш? – изправи се той срещу старата жена.

– Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

– Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата – извика орачът и накара двете жени да се повърнат назад. Влязоха вкъщи.

– Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! – обърна се младият мъж към жена си. – Сипи яденето в две паници и дай погачата!

Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

– Яж!
- А на мене?- попита майката.

– На тебе ли? – обърна се към нея зетят. – За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.

И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:

– Яж!
Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:

– Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! – блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.

Когато се върна у дома си, тя се провикна към мъжа си:

Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръгвай!

Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:

– Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

– Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

– Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:

– Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

– Баща ми – отвърна невестата, – той ни дойде на гости.

Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.

Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.

– Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!

[Млада Мама]

Сит свекър, сита свекърва


Ние бяхме трима братя и една сестра. Излезе късметът на наша сестра.
Искаше я попски син, един на майка и баща, от далечно село. Богато
семейство. Оженихме я за това момче. След сватбата, тя заживя далеч от
нас. От време на време получавахме някакви известия за нея, от наши
съселяни, които минаваха през онова село. Бяхме научили, че мъжът й е
отишъл на гурбет, да печели пари и тя живеела сама със свекъра и
свекървата. Мина доста време без да получим хабер за нея. Улисани в
работа, не намерихме време да я посетим. Един ден, един наш съсед ни
запита:

- А бе, вие, сестра нямате ли? Няма ли да отидете да я видите?

Усетихме тревога в думите на съседа и решихме най-големият брат да
отиде да я види. Отиде батьо, но на другия ден се прибра. Когато го
разпитвахме смутолеви нещо:

- Ами добре е. - но когато говореше не ни поглеждаше в очите.

Ние, едно време, бяхме срамежливи. Имахме уважение към възрастните
хора.
Не ми хареса държането на батьо. Но скоро забравихме за неговото
посещение. Дните минаваха еднообразни в работа, докато нашият съсед не
ни стресна отново с въпроса си:

- А бе, вие, вашата сестра да не сте я отписали от живите?

Нещо ставаше с нашата сестра в онова село. Този път решихме,
по-малкият брат да отиде. Аз бях най-малкият. Но и той, като големия,
нищо не каза и той гузно гледаше и тъжно. Аз бях малко дели акъллия. Не
останах доволен от отговорите на двамата ми братя. След няколко дена
отидох на лов с пушката, нататък към онова село. Успях да прострелям
няколко яребици и привечер пристигнах в селото на сестра ми.

- Добра вечер свато, свате. Бях на лов насам във вашите гори и
рекох да се отбия да ви видя. Сестро, я вземи тези яребици, изчисти ги
и ги сготви, че съм огладнял като вълк.

Свекървата и невестата се разшетаха около яребиците. Ние със свата
докато да изпием по една ракийка и да се разговорим, вечерята стана.
Сестра ми приготви масата и седнахме да вечеряме. Още не изяли първите
залъци и свекърът каза:

- Сит свекър, сита свекърва, хайде снахо прибирай масата.

- Извинявай свато, ако вие със сватята не сте гладни, не вечеряйте.
Аз цял ден, днес, бях на лов и не съм ял от сутринта. А мисля, че и
сестра ми не се е нахранила. Ние с нея ще си похапнем.
Наядохме се със сестра ми.

- Сестро, събери остатъците от яденето и нахрани с тях кучетата, че и те трябва да хапнат.

Настана време за спане и си легнахме да спим. Едно време всички
спяхме в една стая. Огъня в оджака гори. Таман бях започнал да се
унасям, чувам сватът да шепне на сватята:

- Жено, гладен съм, виж там, направи нещо за хапване.

Става попадията, омесва една питка и я слага в жарта да се опече. Поразмърдах се аз в леглото.

- Попе, мисля, че още не спиш. Сега се сетих да те питам. Кажи ми
по коя пътека да мина, за да отида утре на отсрещния баир. Нали знаеш
ловец съм и то мераклия.

Едно време нямаше ток и вечерно време ползвахме светлината от огъня на оджака.

- Ела тук да ти покажа. Ако хвана този главния път за нагоре - и с
машата чертая върху пепелта, над питката - после наляво ли да тръгна
или надясно. - отново чертая разклонение наляво и надясно.

И така питката още неопечена се разбърка с пепелта и нищо не
остана от нея. Връщам се към постелята. Обръщам се на другата страна и
заспивам. По едно време усещам, че свата и сватята се измъкват от
постелята и се запътват навън към двора. Ставам и аз след тях, гледам
запътват се към праза. Взимам една пръчка и започвам да ги налагам по
гърбовете с нея и започвам да викам:

- Ставай попе, козите ти изядоха праза. Къш, къш оттука.

Прибираме се в къщи и отново се нагласяме да спим.
По едно време, чувам:

- Попадиьо, гладен съм.

- И аз. Да излезем да наберем малко сливи от сливата, да залъжем глада.

И отново се промъкват навън. А аз след тях. Намерих един кол, заудрях и завиках:

- Излез попе, магаретата изпокършиха клоните на сливата. Излез да ги прибереш.

- Не са магаретата, момче, ние сме с попадията. Гладни сме и не
можем да заспим. Голям грях имаме към твоята сестра. Горката тя, как си
е лягала гладна всяка вечер. Прости ни, това няма да се повтори повече.

- Простено да ви е. Ако това се случи още веднъж, цялото село ще
научи какъв поп и каква попадия имат. Но ще трябва утре сутринта да
искате прошка и от сестра ми.

И така моята сестра заживя нормален живот. Скоро мъжът й се завърна.

Поука: Трябва да се уважават старите хора. Трябва да уважаваме
всички хора и да не вършим неща, с които да ги нараняваме. Животът е
въртележка и не се знае кога ще ни поднесе такава гозба, каквато
поднасяме на другите.

[Млада Мама]

Чудната пътечка


В една много далечна страна живеело едно семейство.
То се състояло от майка, баща и техните син и дъщеря. Домът им бил точно до една красива гора, не много голяма. Синът се казвал Ерик, а сестра му Елена.
Те много обичали да се разхождат в гората. Една прекрасна сутрин те отишли в гората. Минали по една пътечка, която ги отвела право до любимата им река. След реката имало пътечка, по която те никога не бяха минавали, досущ като тази, която ги отвела до реката. Решили да минат по нея и минали. Тя ги отвела в друга страна, за която Ерик и Елена не били чували нищо.
Всичко там било от злато и сребро. Хората били роби.
Ерик казал:
– Елена, кой ли управлява този народ?
– Не знам, но сигурно само той може да ни помогне. – отвърнала Елена.
– Извинете, но кой е човекът, за когото се трудите? – попитали плахо една минаваща жена.
– Всички ние сме роби на една зла вещица, защото ако се възпротивим, тя ще ни убие с магиите си. – казала им тя.
– А къде живее? – продължили да питат децата.
– Ако искате да я намерите, трябва да влезете в онзи вулкан – казала жената и посочила един огромен вулкан.
Децата й благодарили и продължили към вулкана. С много мъки се изкачили и влезли във вулкана. Там ги очаквала вещицата на име Йохайда.
Ерик се престрашил и я попитал:
– Извинете, но знаете л...
– Знам как да се приберете във вашата страна – прекъснала ги злата жена.
– Ще трябва да ми робувате 5 години, след което ще ви дам един ключ, с който ще отключите една врата, която ще ви отведе направо във вашия дом.
Ерик и Елена се съгласили, защото нямали друг шанс. Те робували 3 месеца и разбрали къде Йохайда крие ключа от стаята за дома им. Той бил в едно от чекмеджетата на един стар шкаф до леглото на злосторницата, на който имало една лампа. Една вечер децата решили да вземат ключа, което обаче не било много лесно.
Елена посегнала да вземе ключа, взела го, но в страха си да не събуди вещицата, бутнала лампата. От шума Йохайда се събудила и ги видяла.
Ерик бързо грабнал ключа и започнал да тича със сестра си. Йохайда се опитала да ги подгони, но набола крака си на едно от стъклата и не могла да ги настигне. Ерик и Елена отключили вратата и както казала вещицата, се прибрали право в тяхната къща.
Родителите им много се зарадвали, че ги виждат. И децата също много се зарадвали, че виждат своите родители.
Ерик и Елена разказали какво им се е случило и оттогава насам те повече не стъпили в онази гора.

[Млада Мама]

Малка историйка

Малкото пластилинено човече наднича иззад шкафа и ми се плези. Има червени раздърпани косички и големи уши – зелени на цвят. Изплезих му се и аз и го повиках да си играем. "Да, да, че пак да ми дърпаш ушите – не искам!", отвърна ми троснато и избърса пластилинените си сополи в ръкава на ризката. "Не е вярно. Не съм ти дърпала ушите! Защо си измисляш? И стига си се цупил, иначе днес няма да ти дам бонбон..." – така хитро го изнудих да излезе от скривалището си и да дойде при мен. Човечето оставяше малки пластилинени следички по пода и малко се притесняваше, че цапа, но аз го успокоих с една широка, окуражителна усмивка. Червената му коса припламна на екрана на компютъра ми, когато го приближи. То приседна на крайчеца на клавиатурата и любопитно се вторачи в монитора:
– Какво пишеш днес?
– Мъничка историйка за теб, му казах и човечето хлъцна от изненада:
– За мен? И какво правя аз в тази историйка?
– Ами разни весели неща: ядеш плодов сладолед на клечка; имаш си шарени балони и с тях летиш над малкия ни град, говориш си с птиците и облачетата...
– Чакай, чакай... аз такива неща не мога да правя – нали съм от пластилин! Е, бих искал да мога да ям сладолед, но знаеш, че от него ще се вкочаня и няма да мога да се движа; не мога и да пия горещ чай – той ще ме размекне и ще трябва да лежа цяла седмица....... а толкова много обичам чай от ябълка с канела...... Веднъж пих такъв – нали си спомняш... и тогава ти ми помогна да се оправя...
– Да, сещам се – беше се промъкнал до чашата ми и докато успея да те спра ти започна да се размекваш. Хе-хе, и как протестира когато те сложих в хладилника...
– Да, да, знаеш ли колко мрачно и студено е вътре – лесно ти е на теб – можеш да правиш каквото си поискаш, а аз...
Човечето посърна и се загледа тъжно пред себе си. Реших да го оставя да потъгува и да допиша историйката му. Бях стигнала до разговора му с една чайка, която се казваше Джонатан Ливингстън и му разкриваше тайните на летенето: "Всичко, което се иска от теб, за да полетиш, е Вяра!" Така му каза Джонатан и се стрелна високо в небето. Направи една красива спирала и му помаха за довиждане: "Вяра... Вяра..... Вяра в собствените сили.... сили.... Вяра......" Вятърът отнесе последните думи, но пластилинената душа на човечето вече знаеше Голямата тайна на летенето.
– Ей, за мен ли продължаваш да пишеш?, То се беше измъкнало от тъжното настроение и отново игриво въртеше очичките си по екрана.
– Да, за теб. И ако днес си послушен ще има ментов бонбон и приказка за Лека нощ.
– О, страхотно! Колко си мила! Разбира се, че ще слушам. Ще гледам през прозореца сивите гълъби и ще си мисля къде ли ходят по цял ден, какво виждат толкова отвисоко, дали небето се сърди, когато го гъделичкат с крилата си...... Ще слушам.
Човечето скочи от клавиатурата и седна тихичко на перваза на прозореца. След малко съвсем забравих за него и отново се пренесох в малката историйка. Сега То се излежаваше блажено на едно пухкаво облаче и ядеше плодов сладолед на клечка – от най-хубавия небесен сладолед. Видях Го как се усмихва и как по брадичката му се стичат ягодови струйки, а то ги събира с езиче. Да, малкото пластилинено човече беше щастливо. Като си изяде сладоледа, То стана и зарея поглед в синята шир – беше готово да полети. И го направи. Имаше Вяра......
Вечерта дадох на човечето голям ментов бонбон, завих го с любимото му шарено одеялце /моя носна кърпичка/ и започнах да му чета историйката. То слушаше притихнало и в очичките му се роди Мечта. Казах му "Лека нощ", изгасих лампите и също си легнах /с моя Мечта/. .... Сънувах как двамата се реем в небето, яхаме пухкави облачета и си купуваме най-вкусния плодов сладолед от небесния магазин; сънувах и Джонатан, който ни взе със себе си и ни показа магията и силата на Вярата.
Събудих се щастлива. пластилиненото човече беше приседнало на възглавницата ми и се усмихваше:
– Извинявай, но исках да ти благодаря за моята историйка! Ако знаеш само какви красиви неща сънувах......... летях…. и ти беше с мен……
– Знам.

[Млада Мама]

Приказка за Палечка Малечка от съседния блок


Приказката за Малечка Палечка, която се родила в чашката на лале вече е написана. Аз ще ви разкажа една приказка за момиче с името Палечка Малечка, но съвсем истинска и съвсем неродена от чашката на лале.
Тази Палечка Малечка се родила в една софийска болница почти навръх Коледа. Майката на това малко и чудно красиво създание се почувствала най–щастливата мама на света. В ръцете си държала една малка и истинска приказка. Гледала личицето на малкото момиченце и си помислила, че е съвършено. После погледнала пръстчета на ръчичките и краченцета, очичките и се влюбила в нея за цял живот.
„Любовта към детето е най–висшата любов!” си мислела щастливата майчица на малката Палечка Малечка. Тя се родила с името си. Мъничка колкото палец. Красива, като принцеса и очи виолетови, като теменужени полета. Доктора погледнал през очилата си попитал с дрезгав глас:
- Как ще се казва това момиченце? Още малко и е Коледа. Наближават много празнични дни. Може би, ще я кръстиш Християна или Христана?
- Ще нарека дъщеря си – Палечка Малечка – отговорила майката.
- Странно име, но по това време на годината стават и много други странни работи. Така че и Принцеска да я наречете няма да се изненадам. - промърморил доктора.
- О, тя е моята принцеса! Мойта сбъдната мечта - така казала майката на детето.
В това време на годината наистина ставали странни работи. Когато майката заспала, над желязната люлка, се надвесили лицата на трите орисници.
Те живеели на Луната и рядко идвали на Земята, но този път дошли, защото не всеки ден се ражда Палечка на Земята. Първата Палечка се била родила много отдавна в тичинката на едно цвете, а за нея бил разказал приказка чудния Андерсен. Сега се раждала втора мъничка Палечка Малечка при това не от магия и в цвете.
Първата орисница рекла:
- Палечке, отреждам ти красота и щастие.
Втората надвесила лицето си, а сребърните и коси се разпилели над люлката. Рекла:
- Палечке, отреждам ти дълголетие и успех.
А третата, която обичала да подлага хората на изпитания казала:
- Да си все Палечка Малечка, докато не те споходи истинската любов.
После трите орисници отлетели със сребърните си криле към Луната.
Чул се шум и майката се събудила. Погледнала малката си дъщеричка и я връхлетяла страшна тревога. „ Дано си здрава и много щастлива миличка” – помислила си тя, а после умората я надвила и тя отново потънала в тежък сън.
След една седмица изписали майката с Палечка от болницата. Те се прибрали у дома и всички били много щастливи. У дома ги очаквало много топлина и любов, защото Палечка си имала братче и татко, които я обикнали още щом зърнали хубавото и личице. Минавали годините. Майката на Палечка побеляла, а самата Палечка на ръст не пораснала, но на години узряла. Била щастлива и постигнала много успехи в своята работа. Всеки който я видел казвал – че е красива и ниският ръст не е болка за умиране. А Палечка наистина била красавица!
Имала дълги коси, а очите и греели в топла усмивка и стопявала леда и в най – студеното сърце. Ръцете и били нежни и изваяни. Тя обичала да свири на цигулка и пиано. Дори инструментите и правели по поръчка, заради ниския ръст. Макар и специална по свой собствен начин Палечка се чувствала добре сред другите хора, нищо че били големи като великани в сравнение с нея. Пък и не познавала злобата. Нейния батко винаги се грижел за нейната безопасност. Таткото за нейната сигурност, а майката за уюта и топлината в къщи.
- Мамо, дали някой ден ще се омъжа? - питала Палечка Малечка.
Въздъхнала майката на момичето. Та коя майка не иска детето и да е щастливо с любим до себе си, но кой...кой ще вземе нейната Палечка за съпруга?
- Миличка, това не е най – важното. Ти постигна много успехи в учението и свириш прелестно на пиано и цигулка. Носиш радост на хората със своите концерти. Имаш нас. Не мисли за това, а и още си твърде млада.
- Вече съм почти на 20 години. -- Мечтая за любов – прошепнала Палечка Малечка.
Всяка нощ сънувала как среща принца на мечтите си, а всяко утро Палечка ставала все по – тъжна, защото не се случвало това чудо. И един ден, когато отворила очите си изпитала едно странно чувство в душата си. Сърцето и биело по – различно. Сякаш не сърце, а птица пеела в гърдите и. Изтичала Палечка в градината пред сивия блок и видяла, че едно момче поливало розите.
- Ти кой си? - попитала тя учудено.
- Новия помощник на майка ти. Обичам цветята и реших да поработя като градинар, докато изуча за лекар.
- А ти какво обичаш да правиш?
- Обичам да свиря на цигулка и пиано. Искаш ли да посвиря за теб?
- О, да – възкликнал щастливо младежа.
Палечка Малечка взела цигулчицата си и засвирила чудна мелодия. Нейната музика докоснала младежа в сърцето и той почувствал трепет в гръдта си. Влюбил се в малката Палечка и я видял с очите на влюбен мъж.\" Тя е красива и нежна, мила и чувствителна. Няма друга като нея!\" помислил си той.
Не се въздържал и попитал:
- Палечке ще се омъжиш ли за мен?
- Да ще се омъжа за теб. Чаках те толкова дълго... - отговорило момичето. Дълго мечтах да срещна любовта. Навярно ти си любовта!
После се оженили и заживели в един апартамент, в който имало големи прозорци с пердета на жълти и зелени цветя, мек диван и много цветя във всяка стая. За съжаление НИЩО не се променяло. Палечка си стояла все така мъничка. А той започнал да излиза с приятели и да закъснява вечер. Палечка станала пак тъжна, а очите и все по – често се пълнели със сълзи. В един чудесен ден малката Палечка Малечка разбрала, че ще става майка. Нейните родители много се зарадвали. Щели да си имат внуче, мъничка рожба на тяхната обичана дъщеря. Деветте месеца минали неусетно и Палечка родила през месец май своята красива дъщеря. Щом видяла нейното лице си помислила:
„О, тя е най – хубавото нещо в живота ми и заради нея съм готова на всичко!”
И точно тогава, точно в този миг се случило чудото.
Помните ли третата орисница и нейното пожелание? В този миг Палечка изпитала истинската любов. И както била мъничка изведнъж станала висока и стройна млада жена, защото сърцето и познало истинската любов.
- „Няма по–истинска любов от майчината!” – прошепнала третата орисница на сестрите си докато гледала с далекоскопа си какво се случва на Земята.
Луната светела все така сребърно, едно женско сърце познало любовта, а животът продължавал да върви все напред и напред...
Сега някой се чуди какво е станало с таткото на новороденото момиченце?
Предполагам, а и се надявам, да е научил урока: че да обичаш - означава да си отговорен и грижовен, а ако не го е проумял е изгубил най–красивото и истинско щастие на света – да гледа как расте детето му.
Палечка Малечка, която живее в съседния блок и вече никой не нарича така е най–щастливата мама на света. Всяка вечер приспива малката си дъщеричка с песен, която достига до Луната и трите орисници:

„На небето светят
хиляди звездички,
а пък в моите ръце
златно слънце свети.
Мойта сладка дъщеря
се усмихва на света.
Нанкай сладичко сега,
мило мое, нани–на...”

[Млада Мама]

Пепеляшка

Жената на един богат човек се разболяла и като усетила, че наближава
сетният й час, повикала до леглото единствената си дъщеричка и й
казала:
– Мила дъще, бъди все така послушна и добра! Аз ще бдя над тебе и ще ти помагам дори когато бъда покойница.
Склопила очи и издъхнала. Момичето ходело всеки ден на майчиния си гроб и плачело много, но останало послушно и добро.
Дошла зимата, покрил сняг като бял саван гроба. После пролетното слънце стопило снега и мъжът си взел друга жена.
Тази жена довела в къщата му две дъщери с хубави бели лица, но с
грозни и черни сърца. И за клетото заварениче настанали лоши дни.
– Защо тази глупава гъска стои при нас в стаята? – рекли те
веднъж. – Който иска да яде хляб, трябва да го заслужи. Марш на работа
в кухнята.
Съблекли й гиздавите дрешки, навлекли й вехта сива престилка и нахлузили на краката й дървени обувки.
– Вижте я нея, гордата царкиня, как се е натруфила! – викнали двете, разкискали се и я завели в кухнята.
Шетала тя там от зори до късна вечер. Ставала още в тъмно и се
залавяла с тежка работа: носела вода, кладяла огън, готвела и миела.
Отгоре на всичко сестрите я оскърбявали, както можели, подигравали й се
и разсипвали граха и лещата в пепелта, та да карат завареничето отново
да сяда и да събира зърната повторно. Вечер, съсипана от работа,
девойката лягала в пепелта край огнището, защото нямала легло. И тъй
като винаги била прашна и изпоцапана, наричали я Пепеляшка.
Тръгнал веднъж бащата на някакъв панаир и попитал двете доведени дъщери какво да им донесе.
– Гиздави премени – рекла едната.
– Бисери и драгоценни камъни – обадила се втората.
– Ами какво искаш ти, Пепеляшке? – попитал бащата.
– Татко, като потеглиш отново назад за у дома, откърши ми първата вейка, която те шибне по шапката.
Купил той за двете доведени дъщери гиздави премени, бисери и
драгоценни камъни, а на връщане, като минавал през един зелен гъсталак,
една леска го шибнала по шапката. Откършил той вейката и я взел със
себе си. Като се върнал у дома, дал на доведените дъщери, каквото били
си пожелали, а на Пепеляшка дал лесковата вейка.
Поблагодарила му Пепеляшка, отишла на майчиния си гроб, забола
вейката в пръстта и плакала, плакала тъй дълго, че сълзите, които се
ронели от очите й, полели обилно вейката. Израсла вейката и станала
хубаво дърво. Пепеляшка отивала по три пъти всеки ден, сядала под
дървото и всеки път на дървото кацало едно бяло птиче. Щом Пепеляшка
изричала някакво желание, птичето й пускало, каквото си била пожелала.
Случило се веднъж, че царят устройвал празненство, което щяло
да продължи три дни, и поканил всички хубави девойки от цялата страна,
та синът му да си избере невеста между тях. Щом узнали, че ще отидат и
те, двете доведени сестри се развеселили, повикали Пепеляшка и рекли:
– Вчеши ни косите, изчеткай ни обувките и затегни токичките! Отиваме на сватба в царския дворец.
Покорила се Пепеляшка, но заплакала, защото много й се искало да
потанцува и тя. Помолила мащехата да я пусне, но мащехата викнала:
– Ти ли да отидеш на празненството, Пепеляшке? Ти, дето си толкова прашна и изпоцапана!
Но тъй като Пепеляшка не престанала да я моли, тя накрая рекла:
– Разсипала съм една паница леща в пепелта. Ако за два часа събереш лещата, ще отидеш и ти.
Излязла Пепеляшка през задната врата в градинката и викнала:
– Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета,
после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под
свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците
си и почнали: клъв, клъв, клъв – след тях и останалите: клъв, клъв,
клъв – и събрали всички хубави зърна в паницата. Минал не минал дори
час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паницата на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на бала. Но мащехата рекла:
– Не може, Пепеляшке, ти нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш, всички ще ти се смеят.
Разплакало се момичето и тогава мащехата рекла:
– Ако за един час събереш две пълни паници леща от пепелта, ще отидеш и ти.
Мислела си, че това било вече невъзможно. Разсипала две пълни
паници леща в пепелта, но Пепеляшка пак излязла през задната врата в
градината и викнала:
– Гълъбчета, гургулички и всички птички под свода небесен, елате да ми помогнете да събера лещата!
Хубави зърна в паничката,
лоши в гушката на птичката.
Тозчас през кухненския прозорец влетели две бели гълъбчета,
после гургулички, а накрая запърполили на орляци всички птички под
свода небесен и накацали край пепелта. Закимали гълъбчетата с главиците
си и почнали: клъв, клъв, клъв – след тях и останалите: клъв, клъв,
клъв – и събрали всички хубави зърна в паниците. Минал не минал дори
половин час, свършили те работа и излетели пак навън.
Занесло радостно момичето паниците на мащехата и си мислело, че тя ще го пусне да отиде на празненството. Но мащехата рекла:
– Всичко е напусто. Няма да отидеш, защото нямаш хубава премяна и не умееш да танцуваш. Само ще ни посрамиш.
Обърнала му гръб и бързо-бързо излязла с двете си горделиви дъщери.
Тъй като сега в къщи нямало никого, Пепеляшка отишла на майчиния си гроб под леската и викнала:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре сърмошита премяна и пантофки,
извезани с коприна и сребро. Облякла Пепеляшка веднага премяната и
отишла на бала. Ала сестрите и мащехата не я познали и мислели, че е
някоя непозната царкиня – толкова хубава била в сърмошитата премяна. За
Пепеляшка съвсем не им минавало през ума – мислели, че тя седи сред
мръсотията и събира лещата в пепелта. Царският син пресрещнал
хубавицата, уловил я за ръка и двамата затанцували. После той не
пожелал да танцува с никоя друга, затова не пуснал вече ръката й и щом
дойдел някой друг да я покани за танц, отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Танцувала Пепеляшка до полунощ и решила да се прибере у дома. Но царският син рекъл:
– Ще дойда да те изпратя.
Искал да разбере чия дъщеря е хубавата девойка. Ала пред къщи тя се отскубнала от него и се скрила в гълъбарника.
Почакал царският син, докато дошъл баща й. Царският син му
рекъл, че непознатата девойка се скрила в гълъбарника. Бащата помислил,
че може да е била Пепеляшка. Донесли му брадва и кирка и той разбил
гълъбарника, но вътре не намерили никого. И когато влезли в кухнята,
видели Пепеляшка с изпоцапаната си престилка, легнала край пепелта, а
над огнището мъждукало кандило. Защото Пепеляшка била скочила бързо от
задната страна на гълъбарника и изтичала при леската, съблякла там
хубавата премяна и я оставила на гроба. Прибрало я птичето, а Пепеляшка
облякла сивата си престилка и легнала край пепелта в кухнята.
На другия ден, когато празненството наченало отново и
родителите и доведените дъщери пак излезли, Пепеляшка отишла при
леската и рекла:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало тозчас птичето отгоре друга премяна – много по-разкошна
от първата. И когато облечена в нея, Пепеляшка се явила на бала, всеки
се удивил на хубостта й. Ала царският син я чакал да дойде, уловил я
веднага за ръка и двамата танцували все заедно. Щом дойдели да я
поканят други, той отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си тя – и царският син я проследил –
искал да види в коя къща ще влезе, но тя побягнала и се скрила в
градината зад къщата. Там имало едно хубаво високо дърво, отрупано с
чудесни круши. Покатерила се Пепеляшка на него пъргава като катеричка,
скрила се в клоните и царският син не разбрал къде се е дянала. Но
почакал, докато се прибере бащата, и му рекъл:
– Непознатата девойка побягна и ми се струва, че се покатери на крушата.
“Да не е била Пепеляшка?” – помислил си бащата.
Пратил да му донесат брадвата и повалил дървото, но на него нямало никого.
А щом влезли в кухнята, Пепеляшка лежала като всеки друг път в
пепелта. Тя била скочила от дървото отзад, занесла пак хубавата рокля
на птичето в леската и облякла сивата си престилка.
На третия ден, след като родителите и сестрите излезли, Пепеляшка отишла пак на майчиния си гроб и рекла на дръвчето:
– Разклати се дръвче, разклати и за миг със сребро и със злато ме покрий от глава до пети, та да ида и аз във палата!
Пуснало птичето сега друга премяна, още по-разкошна и
по-блестяща от предишните две, а пантофките били цели златни. Като
пристигнала в тая премяна на празненството, всички така се възхитили,
че просто онемели. Царският син танцувал само с нея и щом я поканел
друг, отговарял:
– Аз ще танцувам с нея.
Свечерило се, тръгнала си Пепеляшка и царският син поискал да я
изпрати, но тя побягнала тъй бързо, че той не могъл да я последва. Ала
царският син си послужил с хитрост – бил накарал да намажат всички
стъпала на стълбата с катран, и като припкала Пепеляшка по стълбата,
лявата й пантофка се залепила и останала там. Прибрал я царският син и
я огледал – тя била тъй малка, тъй красива и цялата от злато!
Отишъл на другата заран при бащата и му рекъл:
– Ще взема за съпруга онази, чийто крак влезе в тая златна обувка.
Зарадвали се двете сестри, защото имали хубави крака.
Влязла голямата в стаята си да премери пантофката. Ала палецът
не влизал – обувката била много малка за нейния крак. Майката, която
стояла край нея, й подала един нож и рекла:
– Отрежи си палеца! Като станеш царица, няма да ходиш пешком.
Отрязала си девойката палеца, напъхала с голяма мъка крака си в
обувката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и отишла при
царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Ала трябвало
да минат покрай гроба, а там на леската били кацнали две гълъбчета и
гукнали високо:
– Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал тогава царският син към пантофката и видял кръвта.
Обърнал коня, върнал лъжливата годеница в родителския й дом и рекъл, че
тя не е истинската. Накарал другата сестра да обуе пантофката.
Отишла и тя в стаята си и напъхала благополучно пръстите си в
пантофката, но петата й била много широка. Тогава майката й подала един
нож и рекла:
– Отрежи малко от петата! Като станеш царица, няма вече да ходиш пешком.
Отрязала девойката малко от петата, намъкнала с голяма мъка
крака си в пантофката, стиснала зъби, за да не издаде болката си, и
отишла при царския син.
Качил я той на своя кон като годеница и тръгнали. Като минавали
покрай леската, на нея пак били кацнали същите гълъбчета и гукнали
високо:
– Пантофката прекрасна е явно много тясна, та блика кръв от нея, а скромната мома остана у дома.
Погледнал царският син крака на годеницата и видял, че от
пантофката блика кръв и от нея белите чорапи са се обагрили червено.
Обърнал коня и върнал лъжливата годеница в родителския й дом.
– И тази не е истинска – рекъл той. – Нямате ли друга дъщеря?
– Нямаме – отвърнал бащата. – Вярно, покойната ми жена остави
една невръстна и неугледна пепеляшка, но не е възможно тя да стане ваша
годеница.
Царският син поискал да я повикат, но майката рекла:
– О, не! Тя е толкова изпоцапана, че не бива да се вестява пред людски очи.
Ала той настоял да я доведат и те се видели принудени да я
повикат. Измила си Пепеляшка най-напред ръцете и лицето, после отишла
при царския син и му сторила поклон, а той й подал златната пантофка.
Седнала тя на едно ниско столче, извадила крака си от тежката дървена
обувка, пъхнала го в златната и тя й прилепнала като излята. А когато
Пепеляшка се изправила и царският син я погледнал в лицето, той познал
хубавата девойка, с която танцувал, и викнал:
– Ето я истинската годеница!
Мащехата и двете сестри се изплашили и пребледнели от яд. А той
качил Пепеляшка на коня и препуснал веднага с нея. Като минавали покрай
леската, двете бели гълъбчета гукнали високо:
– Пантофката прекрасна за нея не е тясна, та кръв сега не блика; той скромната мома отвежда у дома.
И след като изгугукали тия думи, прилетели и кацнали на раменете на Пепеляшка, едното отдясно, другото отляво, и останали там.

Източник: http://bezmonitor.com

[Млада Мама]

Барби и плюшените играчки

Една от любимите играчки на Шели беше плюшеното мече, с което тя спеше. Наричаше се Тата. Барби й го бе подарила, когато Шели бебе съвсем малка и тя си мислеше, че мечето винаги си е било там.

Веднъж Шели и другарчетата й получиха покана от детската ясла. Барби я прочете на глас. Ето какво пишеше на нея: “Заповядай на забавни игри сред природата. Моля те да дойдеш с по-възрастен придружител и да донесеш любимата си плюшена играчка”.
- Тата! – извика Шели.
- Това е само след няколко дни, миличка – каза Барби. – Искаш ли да изпечем сладкиш?
Шели радостно кимна.
Вечерта, преди да отидат на излет, Барби и сестричката й направиха сладкиша. Шели беше донесла Тата да помага и Барби му върза кърпа около врата, за да не се изцапа. Тя и Шели вече си бяха сложили престилки.
Шели искаше да опита тестото, но Барби и обясни, че ако си похапва от него, няма да стигне за сладкиша. Но Шели си вземаше по малко от тестото, докато Барби извади формата от шкафа.
След като изпекоха сладкиша, го украсиха с розова глазура, разноцветни листенца и цветчета, направени от марципан. Сладкишът стана толкова хубав, че Шели искаше да го запазят, вместо да си похапнат от него.
Когато Шели взе Тата, за да му покаже красивия сладкиш, усети, че целя лепне. Тя реши, че мечето се е допряло до тестото, без да го забележат. Подаде го на Барби и й каза, че трябва да го изкъпе. Шели си мислеше, че Барби ще го изкъпе във ваната. Затова много се учуди, когато сестра й сложи мечето в пералнята и я включи.
- Някои мечета са направени така, че могат да се перат. Тата е едно от тях – обясни Барби. Шели се настани пред пералнята и загледа как Тата се върти вътре. Тази нощ мечето трябваше да изсъхне и затова нямаше да спи в нейното креватче. Когато тя си легна, то остана до радиатора. На сутринта, след като закусиха, Барби и Шели тръгнаха на път. Барби знаеше точно мястото, където трябваше да се срещнат с другите деца. Когато пристигнаха, приятелката на Шели, Челси, бе вече там. Тя беше донесла плюшено зайче, което се наричаше Зайо Байо. Шели познаваше Зайо, но Тата никога не го беше виждал. Затова двете плюшени играчки трябваше да се запознаят. Щом дойдоха всички директорката на детската ясла ги приветства с „добре дошли“.
- Нека най-напред да разберем коя играчка чия е – каза тя.
След това помоли всички деца да оставят плюшените си играчки върху едно одеяло. Когато ги наредиха, те започнаха да отгатват коя играчка на кого е. Шели беше видяла едно малко момченце, което носеше плюшено слонче. Когато дойде нейният ред, тя занесе играчката на момченцето и го попита за името на слончето. То се казваше Слончо Пинки, зощото ушите му отвътре бяха розови.

Зайо беше вече при Челси, а Шели все още чакаше някой да й донесе Тата. Едно момиченце с бяло мече в едната ръка и Тата в другата се приближи до тях. Тож искаше за замени своето мече за Тата. Когато разбра, че Шели не иска да даде Тата, момиченцето се разплака. Тогава Барби му обясни, че неговото мече ще бъде много нещастно, ако живее на друго място. Момиченцето не беше помислило за това. То погледна мечето и го притисна до себе си. След като играта свърши, децата извадиха храната, която си бяха донесли. Барби сложи сладкиша на одеялото, за да го погледат, докато си хапват сандвичи. Шели покани Челси и Зайо да си вземат от сладкиша. Покани също момиченцето с бялото мече и момчето със Слончо Пинки. Децата много харесаха сладкиша. Когато се нахраниха, Барби им предложи да си поиграят, докато тя почисти наоколо.

Трите момиченца станаха и в този момент момченцето се разплака. Скоро всички разбраха каква е причината. Слончо Пинки беше изчезнал. Майката на момченцето дойде и го прегърна, за да го успокои. В това време момиченцата и Барби започнаха да търсят слончето. Барби им каза да го потърсят при другите деца, без да се отдалечават много. Барби си спомни, че беше видяла малчугана да бере цветя близо до едно дърво. Тя обаче не си спомняше да е виждала Слончо Пинки, след като детето се бе върнало с букета.
- Почакайте малко – каза Барби на майката на момченцето и се отправи към дървото. Отначало й се стори, че играчката не е при дървото, но после видя нещо розово и сиво да се подава от тревата. И наистина, близо до ствола на дървото беше слончето. Момченцето беше много щастливо, че отново намери любимата си играчка. То прегърна слончето и сгуши лицето си в него. „Детето вече и умерено и му се спи“ - помисли си Барби. После видя, че Шели също е много изморена. Време беше да се приберат у дома за следобеден сън.
Не след дълго Шели спеше дълбоко. На устните й имаше усмивка. Преди да излезе от стаята Барби я погали по главата. Децата се бяха забавлявали чудесно тази сутрин.